„Това не е за момичета“ – беше проклятието на детството ми. Всеки път щом ми хрумнеше да опитам нещо ново, интересно и вълнуващо като да се покатеря на ореха в дядовия двор, да кандидатствам в Морско училище (тогава още не приемаха жени в армията), да искам да съм космонавт или дори да съм добра по математика, да играя на ножки и лимки с момчетата, да прескачам огради, да стана инженер или да чета с маниакална страст астрономия и научна фантастика, проклятието биваше хвърляно върху ми от всеки възрастен, който се случеше да е наоколо. (С най-добри намерения и само за мое добро разбира се.) Беше ми напомняно многократно, че от момичетата се очаква да играят с кукли (никога не можах да схвана какво се предполага да правиш с тях – те дори не се разглобяват - освен да се дивиш и възхищаваш на перфектните им коси, лица и рокли), да носят поли (които неизбежно ти се пречкат и те спъват в най-критичния момент, точно когато си на път да спечелиш кварталното състезание по прескачане на канализационния ров), да четат глупави, предсказуемо щастливо завършващи (е, относително щастливо – зависи от личната интерпретация) приказки за бедни девойки, ставащи принцеси (Кой нормален човек ще иска да се жени за принц, или изобщо за когото и да е, и защо ??), да искат да станат майки, учителки, медицински сестри или лекарки, евентуално балерини (но никога, в никакъв случай и при никакви обстоятелства – космонавтки или астрономки), да се научат да готвят, шият, да носят грим и маникюр, да обуват без да късат тънките, коварно усукващи се около глезените дамски чорапогащници. Момичетата също така не биваше да си гризат ноктите, да седят с разтворени колене, да се навеждат от кръста (момичешко е да се прикляка кокетно), да могат да четат на твърде ранна възраст (4 години) или да говорят за наука (строежът на атома се смяташе за изключително неподходяща тема за 6-годишни девойки).

И това изобщо не е всичко! Широко разпространено беше мнението, че момичетата не мечтаят за приключения, те плетат и бродират каренца с бод зад игла и кръстат бод, които складират с неясна цел в ракли и гардероби (предполагаемо, за да използват един ден, когато дойде забуленият в мистерии ден на „и заживели щастливо“ след сватбата). В книгите, които поглъщах лакомо, с тонове и безразборно, пътешествията и приключенията се случваха все на чужденци и/или в миналото, или на измислени герои в далечното бъдещето (в научната фантастика). Тур Хейердал беше прекосил Тихия океан със сал през 40-те, а Макс Камерер вдигаше революции на чужди планети във 22-ри век (Братя Стругацки „Обитаемият остров“). Жулверновият Капитан Немо пък (в когото бях тайно влюбена в първи и втори клас – никакви принцове за това тънконого хлапе с плитки, дайте й мистериозни капитани на подводници по всяко време) беше едновременно хем чужденец от миналото, хем герой на научно-фантастичен роман.

Пътеписната българска литература беше също отломка от миналото. Социалистическият реализъм в литературата отхвърляше подобни буржоазни прищевки и подривни занимания. Пътуваха невъзвращенците, разни официални и неофициални шпиони и други подобни подозрителни елементи, ама българското книгоиздаване старателно избягваше да публикува техните разкази и пътеписи. В детството си не познавах и не бях чувала за нито един жив мой съвременник, който да е пътешествал или да е преживял някакво заслужаващо споменаване приключение. С едно-единствено, много голямо, направо чутовно изключение – героят на космическата епоха, красивият и харизматичен, единственият и неповторим Юри Гагарин. Първият човек летял в земна орбита. Първият, измъкнал се от прегръдката-капан на гравитацията. Първият истински, от плът и кръв, роден от жена, не измислен литературен герой, който документирано и доказано е бил в космоса. Но като всички герои, по времето когато аз четях за него и живота му, той също вече не беше жив. (Изобщо, сега като си помисля, звучи сякаш в детството си съм била отявлена некроманка. И май още съм – Фритьоф Нансен, Стив Джобс и Рей Бредбъри, и Тери Прачет също не са между живите.)

Сред многоброя на военни герои, деца на революцията, Гаврошовци, клетници, партизани, ятаци, отличници и челници, с които литературата, училищните програми, партийната пропаганда и пионерските организации промиваха неуморно недозрелите ни детски умове и сърца, Юри Гагарин сияеше по-ярко от Северната звезда на личния ми небосклон. Благодарение на него космическите пътешествия изглеждаха много по- (или поне точно толкова) реалистични и осъществими от пътешествията по света. Да се лети в космоса не беше незаконно, подривно и несоциалистическо. Да се пътува в чужди държави беше най-малкото подозрително, а най-често невъзможно и немислимо (никой не можеше току-така да си изкара задграничен паспорт). В този контекст не ми беше никак трудно да реша в ранна детска възраст (забравяйки, че не е хич момичешко), че искам да стана космонавт. Първата българска жена в космоса. Или втората, или която там.

И когато на 40 годишна възраст внезапно установих, че детската ми мечта е все още нереализирана и (тъжно, но факт) най-вероятно ще си остане такава (още по-тъжно, макар и с известни шансове за обратимост), се запретнах с трескава упоритост да осъществя поне най-близкото до пътуване в космоса приключение. Пътуване до най-нечовешката, най-неземната, най-марсианскоподобната зона на нашата планетата, където НАСА и други космически агенции тестват апаратурата и съоръженията за междупланетните си мисии и тренират астронавтите си.

Защото никога не повярвах, и продължавам да не вярвам, че „това не е за момичета“.

Ето затова!