Удобствата и придобивките на цивилизацията в Антарктика са едновременно разочароващи (сбогом романтични идеи за покоряване на Антарктида с походни газеници, палатки и кучешки впрягове) и вдъхновяващи – електричество (лаптопчето ми ще работи!), кухня, баня, автоматична пералня и даже миялна машина (ха! аз вкъщи нямам такава).
Някои антарктици и пътешественици споделят в дневниците си, че изпитват чувство за вина. От това че нарушаваме девствената природа на Ледената принцеса, строим бази и монтираме дизелови генератори по недокоснатото й съвършено лице. Че нарушаваме неземния покой, съхранен с милиони години с ръмженето на двигатели. Че тършуваме из кристалните й пазви, бъркаме с мръсните си индустриални ръце в подледниковите й езера, плашим тюлените и пингвините, и прочее морални престъпления. И на теория аз напълно споделям сантимента им, възмущавам се искрено от замърсяването и от китолова, и от консуматорската алчност на цивилизацията, и въобще съм голяма природозащитничка и тюленозастъпничка. Абсолютно! Не си купувам пластмасови опаковки и торбички, и дори в Норвегия не ям китовско месо. Обаче! На практика съм толкова благодарна на топлината осигурявана от дизеловия генератор, на уюта на леглата (теснички дървени нарчета и спален чувал) и невероятното удобство на течащата вода (даже гореща за по няколко часа на ден) в банята, че чувството за вина се изпарява яко дим от дизелов генератор в сивото облачно небе.
Моят нов дом от тази страна на океана е Вила „Испания“ – островърха дървена къщичка, която както всичко друго тук изпълнява двуяка и трияка роля – на няколкото квадратни метра на първия етаж са подредени ските, снегоходките, алпинисткото оборудване и гумените ботуши, масата, на която в момента геолозите сортират камънака си, ще служи за работен кът на португалските учени като дойдат, а в случай на нужда там се сбутва и допълнително походно легло. Тясната стръмна стълба води до спалното помещение на втория етаж – 6 квадратни метра, побрали три теснички дървени нара под стръмно скосен таван. На долния етаж си имаме и тоалетна с душ (и малко, счупено на две огледало, в което, ако много държа мога да видя едното си око, или малко бретон), а в ъгъла кротко ръмжи отоплителната печка. (Само когато работи генератора, което е два пъти по 3 часа в денонощие.) Споделям стайчето с още две мацки – едната е геохимик и суши почвени проби под леглото си, другата е донесла фотографска техника, достатъчна, за да отворим първия специализиран фото-магазин в Антарктида. Въздъхвам с облекчение – в сравнение с техните колекции моята камарка тефтери, книги и кило батерии са просто незначителен принос към всеобщия хаос, сбутвам ги в ъгъла на единствената етажерка. Чантите с всичките дрехи сритвам под леглото. Готово! Настанена съм.
Гледката към Крумов камък през малкото прозорче на спалнята ни е фантастична. Неземна. За милион долара. Не, не милиони долари. Изобщо не може да бъде измерена в подобни вулгарни мерки. Безценна е. Невероятна. Хипнотизираща. Поразяваща. Вдъхновяваща. Със свирепата си красота. С минималистичната си изтънченост. С монохроматичната си прецизност. С изящния си рисунък. И величествени мащаби. Оставя ме без дъх. И ще продължава да ме стъписва всеки ден, всеки път, колчем мина край светлия правоъгълник. (Нощем я покриваме с импровизирано перденце от калъфка за възглавница, за да създадем поне илюзия за мрак в спалното помещение.)
Веднага след настаняването се събираме за официалната част – пристигнали сме на Йордановден – Богоявление - и според предварителната програма за днес е планирано откриването на новия параклис „Св. Иван Рилски“. Ганка (Ганка Павлова – художник, зограф) е приключила с изографисването, а Дочо (Гл. aс. д-р. Дочо Дочев) е натоварен с важната задача да носи светена вода за ритуала чак от София. Студеният вятър не може да разколебае кандидатите да вадят кръста – Стефан (ас. Стефан Велев – геолог) и Ганка се потапят с ентусиазъм (и без „Мустанги“) в лед, вода, вълни и камънак, за да донесат хвърления от проф. Пимпирев дървен кръст. Замръзналите мокри крака (все още не съм намерила време да си обуя сухи чорапи) ми дават само много бегла идея за усещането да скочиш гол в ледения океан. Б-р-р-р. Моторната шейна отвежда зъзнещите плувци в хижата, за да се подсушат и стоплят, а цялата група се отправя към кафенеещия на хълма параклис – метален полуцилиндър с издигнат над него ламаринен кръст. Достатъчно голям, за да събира моторните шейни и лодките през зимата. Всичко тук си има повече от една функция и предназначение. Вярата върви ръка в ръка с четиритактовите двигатели.
Палим свещи пред пищно изрисувания в златен варак и православни светци иконостас. Лицата на светците оживяват на треперливата светлина. Ганка е свършила страхотна работа првъщайки голия безличен ламаринен варел в храм с душа и място за поклонение. Пимпирев казва няколко тържествени думи и поръсва щедро със светената вода. Нареждам иконата на Свети Никола, която съм донесла от България, през Нова Зеландия и Австралия до другите дарени икони. Тук му било писано да се спре на покровителя на пътешествениците и моряците. Обиколи света със самолети, кораби и лодки, странства 15 години по три континента, за да остане в крайна сметка да пази обитателите на този най-далечен остров на света.
След краткия ритуал Станко (Станимир Модев – дизелов механик и поддръжка на базата) и Данчо (Йордан Йорданов – Командир на Българската антарктическа база) ме водят до вече напълно затрупаната от сняг и лед барачка на Стария параклис. Много по-нагоре по склона и доста отдалечен от Голямата къща на базата. На изумения ми въпрос защона толкова голямо растояние обясняват, че някога снегът стигал само до тук, и за да могат да складират шейните в дъсчената колибка тя трябвало да е на ръба на снега. Днес 20 години по-късно, спускащият се към залива ледник е погребал напълно имровизираното параклисче, оставяйки само трогателното дървено кръстче да стърчи над белотата. А дебелото снежно наметало на ледника стига вече чак до плажа. Сега ако искат могат да си направят заслон за скиду-тата и на брега, ама тогава ... И двамата споделят че са правили скромната талашитена барачка със собствените си ръце, и макар и запуснато, и неизографисано, Старото параклисче им е по-мило и по-свято. Трогват ме с доверието и привилегията, които ми оказват да запаля свещ с тях пред единствената оцеляла икона в „техния“ храм на Антарктида. Вдигаме и наздравица с чудодейно материализирала се отнякъде полупълна бутилка огнена ракия. Данчо е именник все пак. Сега вече се чувствам напълно посветена в тайната антарктическа задруга. Вечерята е повод да се съберем край дългата маса, да се почерпим за добре дошли, да поздравим именника и началникът на базата да направи задължителния инструктаж за новодошлите. Данчо не обича помпозните формалности и провежда разговора съвсем неофициално, но изглежда новодошлите строго над бялата брада като човек, свикнал да всява респект. С поглед който внушава, че такива зелени пишман антарктици като нас са му минали през ръцете толкова много, че каквито й хитрости и пакости да измислим, той вече ги е виждал, по-добре да не се пробваме. Всички кимаме утвърдително и обещаваме най-чистосърдечно. За момента.
Правилата изискват: да даваме дежурства в кухнята, да не напускаме територията на базата без придружител и радиостанция, да ползваме душовете, пералнята и миялната машина само, когато дизеловият генератор работи, и да спазваме дневния режим. Изчитаме внимателно разлепените в общата стая Правила и дневен ред. И вече попълненият график за дежурствата в кухнята.
Само правилата за ползване на тоалетните са в шест точки. Не е разрешено изхвърляне на тоалетна хартия поради особености на системата на мръсния канал, а в една от тоалетните се разрешава само ходене по малка нужда. За дамските превръзки и санитарни материали Станко ни чете отделно кратка (но строга) лекция. Изобщо, май не съм получавала толкова съвети и инструктажи на тема как се пишка от времената като ходех на детска градина. Антарктика ми действа силно подмладяващо.
Разделното събиране на отпадъците е в още шест точки. Абсолютно е забранено изхвърлянето на каквито и да било метални предмети и дреболийки в органичния боклук, който се изгаря. Станко ни пояснява образно и запомнящо се избухливото поведение на металите в инсинератора. Противопожарните правила са в самостоятелна глава. Плюс дописаното отдолу на ръка правило: “Оставяй всичко, където си го намерил!“ (Което включва и всякакви наглед забравени железа и странна апаратура по всевъзможни места на острова. При предишни експедиции се е случвало разни добронамерени посетители да унищожат измервателните установки на учените с дълбокото убеждение, че почистват Антарктика от захвърлен чаркалак.) Животът на всички антарктически бази е подчинен на приоритетите на Договора за Антарктика – наука, безопасност и опазване на околната среда. Българската експедиция не прави изключение, въпреки подчертаната си неформалност и нескрития си скептицизъм към бюрократизма на Договора.
Още не сме приключили с раздигането на масата след вечеря и отнякъде се появяват не една, а даже две китари. В комплект с китаристите. Акордеон, хармоника, дайре, маракас и ... зафун. Няма даже да се опитвам да го описвам (но други са го описали в интернет като „джобен саксофон“). Духов инструмент, на който Божо (Божил Василев – полеви асистент и фотограф) е цар. Джем сешъна започва с емблематичното парче „Ливингстън, Ливингстън, Ливингстън, Антарктика, чуден край, далеч от тук, някъде на юг“. И продължава с разностилна неувяхваща пиянска музикална класика до полунощ, когато слънцето най-после се спуска, макар и с видимо нежелание отвъд западния хребет за кратка почивка. Следваме примера му и се оттегляме по леглата да се опознаваме със спалните си чували. Дори в малките часове на нощта не е наистина тъмно и снегът сияе с мека светлина. А вятърът ухае на море.
