Летните нощи по високите ширини са кратки, достатъчно е само да позадремеш и си ги пропуснал. Стъмнява се бегло за час-два след полунощ и после пак се възцарява бледата плоска антарктическа светлина, която не идва от небето, а от тясната цепнатина на хоризонта в черупката на вселенския сив орех. Сякаш голям айсберг се е подпъхнал и не позволява на мрачното небе да се захлопне напълно отгоре ни.

На сутринта вече пускаме котва пред остров Ливингстън. В дълбоко врязания Южен залив, или както го обявяват испанците по високоговорителите: Байя Сур. Около нас са паркирани множество други превозни средства – потресаващо красиви, синкаво-бели с необичайни форми. Пътниците им, в официално вечерно облекло се трупат на малки групички по ниските части над водата и се оглеждат любопитно. Само нашето корабче се оранжевее бодро насред изобилието от синкаво-сиви нюанси наоколо.

Паркирали сме се точно пред испанската база „Хуан Карлос Примеро“ (Сиреч първи, ама испанците така звучно и гордо го произнасят „примеро“, че не ми дава сърце да го превеждам). Стигнахме! Земя! Екипажът се втурва в лудешката въртележка на товарно-разтоварни и други непонятни за случайния наблюдател дейности, докато ние разтребваме каютите си (тук няма камериерки) и се сбогуваме, с когото успеем в суматохата.

Новата все още строяща се испанска станция прилича на космически кораб, кацнал на черната каменна повърхност на чужда планета – съединени в тривърха звезда (като емблемата на Мерцедес) червени правоъгълни, херметични контейнери вдигнати високо на тънки хидравлични крака. Футуристичната къщичка на другопланетна Баба Яга. Научно-фантастичната наколна хижа на малко шантави извънземни. Заобиколена от съвсем тривиални корабни контейнери. Също червени. Те осигуряват временен подслон на учените и строителите, докато новата станция стане обитаема.

Професор Пимпирев споделя, че това е брегът, който той бил харесал първоначално за българската база, но когато дошъл корабът с първата ни сглобяема постройка, испанците вече били започнали строителството на техните сгради. Така българската база била основана в един по-закътан вътрешен залив, днес наричан Емона, а испанците стават наши съседи. На остров Ливингстън България граничи с Испания. Веднъж и ние да случим на съседи.

Екипажът на кораба спуска лодките „Зодиак“, с които ще свали испанските колеги и багажа им. Следващите сме ние. Започваме да се подготвяме за дебаркиране. Сиреч да опаковаме багажа си в двойни слоеве добре олепени с тиксо черни торби за боклук и да треперим на групички по палубата. Професор Христо Пимпирев ни разказва много образно, че е виждал големи вълни да заливат надувните лодки и да потапят всичко вътре в тонове морска вода. От мисълта за което фотографите, телевизионерите и другите притежатели на скъпа насипна електроника ни втриса леко и се захващаме да увиваме горката апаратура в трети пласт найлони. За всеки случай.

И като стана дума за вода и лодки – как според вас съм си представяла първото си стъпване на Южния континент? Героично? Красиво? Достолепно със сигурност. И с поне малко грация и елегантност. Както подобава на дама. С добре премерена крачка и победоносна усмивка? Разбира се! Как иначе?!

М-да-а, може би в някой друг живот или на някоя друга планета, когато отново ще имам възможност да стъпя за първи път на нов континент.

Но за момента единственият начин за слизане от кораб на българската база „Свети Климент Охридски“ е с надувни лодки „Зодиак“. Возенето на които изглежда много романтично и героично в шпионски и военни филми. Ама ако е да речем на Карибите. Край пясъчни плажове с палми и плетени хамаци. В Антарктика возенето на скоростна лодка с нисък борд, прехвърлян с лекота от вълните се превръща в ледено мъчение. И естествено е свързано с обичайните за подобна безумна разходка опасности. За да избегнем поголовното измръзване и потенциално удавяне испанците ни раздават костюми за оцеляване „Мустанг“. Ето, сега е моментът да демонстрирам каква отличничка съм, и колко добре съм усвоила многобройните нагледните инструкции.

Връчват ми огромна гумена червена чанта и антарктическото ми приключение най-после започва. Познава се, че е приключение и че е започнало по внезапно ускорения ми сърдечен ритъм и наченки на лека паника. Изсипвам съдържанието на торбата на палубата – гигантски гащеризон, подобен на космически скафандър с прикачени гумени ботуши, качулка и мишелински ръкави. Инструкциите са да се събуваме преди да влезем в него. Събирам всичката си смелост и с вече замръзнали от вятъра и студа пръсти събувам тежките зимни обувки, опаковам ги прилежно в още чували за боклук и започвам дългото обличане. Бутане, дърпане, драпане, ритане, пъшкане, охкане – в странни усукани пози, на един крак и на люлееща се корабна палуба. Точно така не съм си представяла слизането си на Антарктида! Или на който и да било континент. С неистови усилия успявам да се намъкна в оранжевия марсиански костюм. Стегнатите неопренови ластици на китките моментално прекъсват кръвообращението в ръцете ми. Грубият, затворен до горе цип заплашва да ме остави без нос, всичките якета под „Мустанга“ ме обричат на тромаво мечешко пристъпване с разперени ръце и по моряшки разкрачени крака, гумената качулка смъква шапката в очите ми и ме превръща в кон с капаци. В червената торба няма шлем за скафандъра, което предполагам е добра новина – явно атмосферата на чуждата планета, където отиваме ще е годна за дишане.

С тежка въздишка на огорчение трябва да преглътна, че достойнство, елегантност и грация очевидно не са сред добродетелите на антарктическия пътешественик. Затова пък оцеляването се котира високо. Примирявам се с новия си статус на кръстоска между Татко Барба, Покемон и Телетъбис в името на безопасността, и мълчаливо благодаря на боговете, че всеки, стъпил на задната палуба е облечен в същия барбаронски тоалет и няма как и откъде да извади фотоапарат – всичко сме опаковали трислойно в торби за боклук. Гледката на тумба тромави марсиански космонавти, превзели абордажно оранжевото корабче насред свирепи полярни пейзажи е потресаваща. Щеше да е смешно, ако не беше страшно. Надявам се айсбергите наоколо да имат добре развито чувство за хумор. Иначе сме им съсипали деня. Ще има да сънуват кошмари още много месеци, дорде не се стопят в океана.

Качването в лодката е драматично. Изобщо, това им е главният недостатък на Зодиаците – много е героично да пориш вълните с тях по шпионските филми, ама качването и слизането обикновено ги режат от лентата. Защото там няма героични варианти. Нито достолепни и тържествени. Слизаме по въжена стълба с пет номера по-големи ботуши, в които ми е трудно да намеря краката си, камо ли да уцеля стъпенките на стълбичката. Високите вълни вдигат и смъкват лодката, отдалечават я и я блъсват обратно в борда на кораба (Извадихме късмет и уцелихме най-добрия от вариантите, които обеща капитанът – вълни по 3-4 метра, не повече.), докато стълбата се люлее свободно според прищявките на вятъра, гравитацията, антарктическите богове и принципно всеки друг, но не и увисналият на нея Покемон. Нейде в мокро шляпащата бездна под мен испанските моряци подвикват настойчиво някакви инструкции на испански. Нищо не разбирам! От висините на палубата българите подвикват други неразбираеми инструкции. Вятърът ги омешва, засуква и оплита – играе си на Развален телефон. „Мустангът“ не ми позволява да погледна през рамо, така че имам само един избор - в момент на безмерна смелост просто скачам, с надеждата, че лодката по чудо някакво е все още под мен. И тримата пътници се разминаваме успешно с къпането в океана под комичните аплодисменти на събратята барбарони от палубата и сядаме на надувния борд. Испанските моряци ми се усмихват окуражително - горките, колко ли такива наплашени, ококорени, недишащи пишман морячки са превозили и тепърва ще превозят. Показват ми как да се държа, за да не изхвръкна на някоя по-висока вълна и лодката отпрашва през разлюляния океански ландшафт.

Водни пръски заливат непромокаемите ни костюми, ухилените ни в неконтролируем възторг лица и опакования в черни торби багаж. Сцената е сюрреалистична сред гаргантюанските ледени декори. Красотата на айсбергите, край които профучаваме е спираща дъха. Не ми пука че приличам на Телетъбис с тежки психични отклонения – да бръмча с надувна лодка сред изложбата от ледени скулптори на Антарктика, да дишам мразовития въздух с аромат на море и вековен лед, да стискам с побелели пръсти мокрото замръзнало въже в най-южния океан на света, отвъд 60-тия южен паралел е квинтесенция на приключението. Есенция на осъществената мечта. Еманация на удовлетворението. Изобщо, ако някой ви каже някога, че да си щастлив означава да нахлузиш 117 кила безформена оранжева гума насред зверски студ в открито море и да летиш с надувна лодка през вятъра и високите вълни на безлюден леден океан под тежки сиви небеса на края, даже отвъд края на света, да знаете, че не е луд. А, вероятно просто вече го е правил.