„Гледката е разкошна от точката, от която няма връщане назад.“ Тери Прачет

В древногръцката митология хесперидите са морски нимфи, дъщери на титана Атлант. Живеят в най-крайния Запад на земното кълбо, където расте дървото със златните ябълки. Които пък стоглавият дракон Ладон крадял, докато не го убил Херкулес, за което хесперидите му се отблагодарили с ябълки. Същите златни ябълки, които после стават ябълка на раздора и просъществуват чак до днешни времена в приказките и легендите на народите.

„Хесперидес“ е интересна кръстоска на военен и научно-изследователски морски съд. За красота е красив. Дали е нимфа не знам. (Не съм сигурна как изглеждат нимфите – на древногръцките вази ги рисуват като красиви млади жени, ама те гърците всичко антропоморфират и персонифицират, не може много да им се вярва.) Екипажът е стегнат в елегантни военно-морски униформи, а долната палуба има 11 научни лаборатории за извършване на всевъзможни океанографски и други научни изследвания. Напуска доковете на корабостроителницата в Картаген, Испания през 1990-та (малко по-голям на години от дъщеря ми) с неподражаемата грация на голямо парче плаващо бронирано желязо и предизвиква до ден днешен яростта на южните морета с нехайната си баровска премяна в огнено червено. (Бояна също обича червено.) Изборът на цвят за корпуса на антарктическия морски съд не е свързан по никой начин с испанския флаг, а е традиционен за корабите плаващи из ледовете на Южния океан. Червено и оранжево са модните цветове на Антарктика. Всеки сезон. Защото се виждат отдалече или поне имат шанс да бъдат видени в лошо време, мъгла, снеговалежи, лед, сред безкрайни полета от айсберги и вълни по-високи от небостъргачи. Като смел тореадор „Хесперидес“ размахва червеното си наметало пред бесните, свирепи, пищящи и ревящи бикове на Южния океан.

Ледоразбивачите са малко нито риба, нито рак, ни нимфа, ни тореадор. Трябва хем да са ефективни в леда, което изисква широко дъно, за да изплуват отгоре под натиска на ледовете, но това пък означава, че се клатят повече, което е лоша новина за хората страдащи от морска болест, хем да се придвижват достатъчно бързо и да са надеждни в незамръзнало море. Така че в крайна сметка дизайнът им е винаги някакъв компромис между ефективността на ледоразбивач и мореходните качества на кораб, съчетани с елегантностна на морска нимфа и дързостта, и огнените цветове на тореадор. Нашето корабче не е истински ледоразбивач, макар че има подсилен кил и ледоходен клас 1С, и може да пребори ледена покривка до 40 см, уверява ни с усмивка на гордост капитана, но за да се измъкне от прегръдката на паковия лед, ако на последния му скимне да ни стегне в менгемето си, ще ни трябва помощ от големите батковци – тежките ледоразбивачи от клас 1А. Дано не се налага!

От друга страна протокът Дрейк няма подобни раздвоения и съмнения в собствената си идентичност. Той е без никакво колебание най-бурното море, най-дивият океан, най-страховитият преход по вода на тази планета. Най! Затова всички столове са завинтени за пода и масите имат висок бордюр по края. А моряците, дори тези от 21-ви век са неспасяемо потресаващо суеверни. На борда на нашия научен кораб не бива да се свири с уста (това може да предизвика ветровете) нито да се пожелава късмет (защото по някаква зловещо перверзна логика това носи лош късмет на море). Виж с жените на борда явно са се примирили. Поне една четвърт от екипажа са момичета. Пък и пътничките сме половин дузина. В тия времена на полово равенство и политическа коректност дори лошият късмет явно е вдигнал ръце и оставил моряците и корабите на мира. (Вероятно под предлог, че те и така си имат достатъчно проблеми с толкова много жени на борда, нямат нужда от лош късмет, за да им е труден живота.)

Капитанът лично провежда инструктажа за пътниците веднага щом напускаме пристанището. На испански и английски. С гордост разказва, че корабът е тръгнал от Испания в началото на ноември, за да прекоси Атлантика и Екватора, и да отведе първата лятна смяна полярници до полуостров Антарктида. После се връща в Ушуая, за да вземе следващата смяна и да прекоси отново протока Дрейк. След като обиколи островите Кинг Джордж, Десепшън и Ливингстън ще поеме отново назад, и така ще върти тегели между Южна Америка и Антарктида до края на астралното лято, когато ще се прибере в Испания за ремонт и подготовка за следващия полярен сезон. Заслушвам се с жив интерес в прогнозата за времето (аз може да се подигравам открито на новозеландците и техния меко казано необичайно задълбочен интерес към времето, ама в Антарктика това е много витална тема – въпрос на живот и смърт, без преувеличения) и ако правилно съм разбрала, капитанът обещава да се измъкнем на косъм преди голям циклон да удари протока. Ако имаме късмет. В най-добрия случай вълните няма да надхвърлят 4 метра и вълнението ще е осезателно, но не твърде силно. Ако не сме чак такива късметлии .... е, тогава - каквото Нептун даде.

Преминаваме през канала Бийгъл, който разделя остров Огнена земя от другите по-малки острови на Южна Патагония и излизаме в открито море. Величествените могъщи планински колоси се изнизват бавно край нас, снишавайки се постепенно в оловносивите води. Южните Анди се потапят в Южния океан. Бавно, с достойнство, потъват достолепно. Нос Хорн не успяваме да видим – подминаваме го по тъмно и после клатенето на кораба рязко се усилва – излезли сме от убежището на канала. Оттегляме се благоразумно по леглата и се заслушваме в корабната приспивна песен – възмутеното скърцане на метала при по-яките океански плесници и тракането и суркането на недобре закрепени предмети при всеки по-голям крен. Предстоят ни три дни в открито море.

Самолетите, правещи курсове до Антарктида имат понятие „точка на невъзвратимост“ или както напоследък са го променили, за да е по-позитивно звучащо и да не плаши пътниците „точка на безопасно завръщане“. И в двата случая това е границата до която пилотът може да вземе решение да се върне и все още ще има достатъчно гориво за безопасно приземяване. Преминат ли тази невидима линия всички са в ръцете на съдбата и на пословично бурната атмосфера на Южния океан. Каквото и да се случи, завръщането вече не е опция и самолетът трябва да се опита да стигне и приземи на Ледения континент. За пътниците в търбуха му преминаването на точката на невъзвратимост е обикновено добра новина, защото често се случва времето да се промени докато са вече във въздуха и пилотът да получи нареждане да обърне обратно. Преминалите отвъд тази критична линия могат вече да се смятат за антарктици. Връщането към скучната безопасност на цивилизацията вече е невъзможно.

Корабоплаването няма подобни драматични маркери – връщането винаги е опция, както и евентуално замръзване в ледовете. (Или сблъскване с айсберг.) Затова пък, прекосяването на други невидими линии по глобуса си има своите традиции и ритуали. Подобно на нептуновия ритуал, който се провежда на борда на всеки морски съд прекосил Екватора, на „Хесперидес“ връчват грамоти на всеки, прекосил протока Дрейк. Един от най-опасните преходи в историята на мореходството. Ние също ще получим заслужените си хартийки, когато (ако) стигнем отвъд.

Надявам се да мога да забележа някак си кога прекосяваме Южния полярен фронт (Антарктическата конвергенция), затова следя на мониторите в лабораторията промяната в географската ширина и час по час се измъквам на ветровитата палуба да се взирам в оловносивите вълни, но океанът си изглежда съвсем същият и отсам, и оттатък, въпреки драматичната промяна в температурата на морската вода (която ние за щастие не можем да усетим), само уредите на кораба отбелязват разликата и знаят, че вече сме отвъд – в зоната на Антарктика.

Силното вълнение е оковало пасажерите по леглата в много неприятна форма на домашен арест с гадене и повръщане, опразнило е каюткомпаниите и превръща обедите и вечерите ни в приключение, за което скоро се научаваме да обличаме не най-хубавите си дрехи. Купчини съдове се сриват с тракане при всеки по-силен крен, винените бутилки се накланят застрашително (но биват уловени овреме от бдителни сътрапезници), супата се плиска игриво в купичките и столовете са плъзгат с жално скърцане по дървения под. Налага се да се държим с една ръка за масата, докато се храним с другата, не си изпускаме чашата с третата и току се пресягаме мълниеносно да закрепим винената бутилка с ... Тъй де. Еквилибристика с други думи. От най-висока трудност. До края на плаването ще сме професионални жонгльори и акробати. Само вземането на душ и обличането на тясното термобельо при тези условия са достатъчни да ме класират в някое телевизионно състезание за местни таланти.

За да не ни доскучава на малцината още живи и мърдащи пътници, испанските офицери ни провеждат ежедневни серийни инструктажи по безопасност и оцеляване в океана. На испански. Кой разбрал, разбрал. Демонстрират ни нагледно и обясняват многословно употребата на пожарогасителите, сложните двупланови схеми за евакуация, надяването на дихателните маски и правилното носене на кислородни бутилки, обличането и не по-малко изтощителното събличане на костюмите за евакуация – тежки червени гащеризони за оцеляване в Южния океан, в стил Телетъбис или както тук им викат заради марката на производителя „Мустанги“. Мине се не мине час-два и току ни привикат по високоговорителите в каюткомпанията на първа палуба за още някое обучение и демонстрацийка. Някои части от инструктажа се повтарят, но испанските офицери са толкова мъжествено красиви с опънатите си униформи, смугли лица и изрядно подстригани черни коси и бради, че бих могла да ги гледам и слушам денонощно.

Обитателите на металната подмятана от вълните оранжева черупка сме в три категории: военен екипаж, цивилни учени-хидролози, които си работят на кораба, и пътници – учени и други странни птици като мен, които пътуват до базите на Антарктическия полуостров и островите около него. Освен хора, корабът пренася и товари – разнообразна екипировка, гориво и провизии за базите. Има кран и надувни лодки, с които реализира товаро-разтоварните операции. Но много по-важно от наша гледна точка е, че има и малко муден, обаче пък безплатен и неограничен Интернет. Всичко живо що не се е предало в лапите на морската болест чака на опашка пред четирите компютъра за последни глътки фейсбук и цивилизация.

Капитанът и офицерите ни показват с готовност и удоволствие всички зони по палубите, дори ни канят в светая светих – капитанския мостик. И неколкократно ни уверяват, че сме добре дошли да се разхождаме свободно по кораба. Няма забранени територии. Следвайки поканата му се загубвам моментално и неспасяемо някъде из долните палуби, в кънтящия вибриращ метален търбух на „Хесперидес“, в царство на тесни мрачни коридори с тежки овални метални врати, водещи към други необозначени коридори и врати, без никакъв шанс за измъкване. Паниката и морската болест вече са протегнали кокалести ръце с дълги нокти и аха-аха да ме сграбчат, когато ме намират случайно механиците, на излизане от машинното и без да говорят английски разпознават по блуждаещия ми поглед безднадежно загубената душа, та ме измъкват обратно в света на вкусните обеди, червеното вино, откритите палуби, режещият вятър и живите хора.

Повечето пътници, екипажа и учените са все испанци или испаноговорящи, малцина изобщо знаят някакви английски думи, а приличен английски говорят само капитанът и помощник-капитана. Но езиковата бариера не може да ни попречи да завържем бързо приятелства и да водим сложни, триезични разговори на всевъзможни теми. Е, под всевъзможни се разбира свързани по някакъв начин с Антарктида. Всички тук са неспасяеми поклонници на Южната принцеса.

На вечеря всеки испанец, който минава край българската маса казва „Добър вечер!“ и ние се сбутваме впечатлени – гледай к‘во нещо, даже простите моряци са научили български фрази, само за да са учтиви с нас. Евала! Голяма работа е европейското възпитание и култура! Е, много скоро испаноговорящите ни сънародници ще разкрият мистерията: не било „Добър вечер!“ а „Апровечо!“, което означава нещо като „Добър апетит!“. На испански. Е, пак е много възпитано и впечатляващо де, ама не чак толкоз.

Случката иде да подчертае факта, че не е зле човек да говори езици. Особено, ако се е запътил към Западна Антарктида. И най-вече, ако е знаел цяла година по-рано, че ще ходи и е имал доброто намерение да понаучи испански. (Явно не само пътят до ада, но и този до Антарктида е павиран с добри намерения.) Английският не се котира особено високо по тия краища на света (Западна Антарктида имам предвид, по всички свидетелства на литературата в Източна Антарктида каpтинката е съвсем различна – къде по-английскоговоряща). А, пък моите испански разговорници си кротуват необезпокоявани в джобовете на чантата. Чакат да им дойде времето. Което както по всичко личи няма да е скоро. Точно сега съм твърде заета да си говоря на развален английски с много ръкомахане, кимане, възклицаване и гадаене. Испанският ще почака за по-добри времена.