Отиваме на фото-разходка по Българския плаж с Иглика (Иглика Трифонова, вицепрезидент на APECS - международната Aсоциация на младите полярни изследователи, председател на APECS Bulgaria и фотограф на експедицията).  Уж набързо, само до съседното заливче, ама непредвидена среща с леопардов тюлен удължава фото-сесията. Изтегнал се е мързеливо на плаващ леден блок, носен от течението и само от време на време помръдва едва-едва с опашка или вдига глава да се огледа. Ние притичваме от скала на скала по брега в търсене на подходящ ъгъл за снимки, газим в плиткото и се катерим по камъните, но откъдето и да го атакуваме с обективите, той все така си изглежда като тъмно петно сред бялата разхвърляна неразбория на ледохода. Нищо специално от фотографска гледна точка.

Обаче как пее! Никога не съм чувала подобно нещо. (И няма да чуя вероятно, освен ако глобалното затопляне не принуди леопардовите тюлени да мигрират по австралийските брегове.) Учените все така не знаят дали мъжките леопардови тюлени „пеят“, за да уплашат и прогонят потенциални конкуренти, или за да привличат женските с невероятните си вокални дарби. И в двата случая нашият познайник трябва да е бил жестоко разочарован, защото ние с Иглика нито се гмурнахме в океана, за да се присъединим към женския му харем, нито го оставихме на мира както би подобавало на уплашени конкуренти. Вместо това скачахме като кози по камъните и дебнахме търпеливо за по-добър ъгъл и поза, докато течението не го отнесе навътре с все ледения му шезлонг и омагьосваща песен. Уау! Сериозно, ако познавате някой поп-изпълнител, препоръчайте му да включи в следващия си албум звуци на леопардов тюлен. Невероятен акустичен ефект! И маркетингов потенциал. Гарантиран хит!

След леопарда пък се заиграваме с двама Гошовци, които си почиват покатерени високо на снежна пряспа. Надигат се с нежелание и се отдалечават тромаво с много хлъзгане, спъване и пързаляне по корем, поглеждайки подозрително назад – явно се надяват да ги оставим на мира. Добре де, мир да има, оставяме ги и те моментално си полягват пак в меката снежна постеля, без дори да си правят труда да търсят по-удобно място. Ей т‘ва е работа – пльок! по корем и си спиш където ти падне. И (не че да критикувам, ама) нито един антарктически обитател не видях да си оправя леглото като стане. (С изключение на двете ми съквартитантки във Вила Испания – техните легла са винаги акуратно опънати и подредени.)

Иглика се е захванала също с неблагодарната задача да ме убеди да сменя снимката на корицата на новата си книга с някоя, на която не съм със слънчеви очила и по възможност се виждат поне две трети от лицето ми. Та от дни вече ме следва като папарак и ме щрака дето седна и дето стана. Буквално. Ето и сега, като не срещаме други пингвини и ме емва пак  – застани тук, седни там, усмихни се де, а така! Ама аз пък старателно си нося глетчерните очила!

В следващото заливче сядаме за няколко минути да послушаме кристалната мелодия на ледените късове, люляни от вълните. Звън на милиони кристални чаши се слива с мелодичното потракване на крехки стъклени топки, пукането на съчки в огромната ледена клада и по-плътното похлопване на разклатен от вълнението камък, кухото изкънтяване на едър леден блок и гърлените призивни звуци на гмуркащи се пингвини. Симфония от сива светлина и нежен звук. Рапсодия в бяло. Стакатото на топовните гърмежи и гръмотевичният тътен на срутващите се ледници акцентират по-драматичните моменти в музикалното произведение. Вдигнатите мини-цунамита усилват стъклената музика в кресчендо виваче, което вятърът дирижира неуморно. Затваряме очи и се унасяме в тържествената космическа музика на стъклени сфери, потракването на ледени перли, нежният звън на безкрайна ангелски наздравица.

Случаен поглед към часовника ни вдига припряно от нирваната – закъсняли сме за обяд и не сме се обаждали вече повече от два часа! Разходката ни се удължи отвъд първоначално планираното, а според правилата на антарктическата експедиция трябва да докладваме периодично къде сме и кога планираме да се върнем. Иглика вади припряно радиостанцията от вътрешния джоб на якето си и се обажда виновно да успокои базата, че сме добре. Не ни се карат много, Данчо е бащински великодушен, но ни напомня да бързаме, за да успеем да минем през Руската ролетка преди високата вода. Добре, добре. Да, да. Обещаваме чистосърдечно, с най-добри намерения и даже се забързваме наистина, но пътят е дълъг, каменният плаж сякаш нарочно изпречва пред очите ни невероятни фото-идеи. Как да ги подминем?! Утре тези ледени късове ще са отплавали другаде нейде, ще стане пак сиво и мрачно, или няма да можем да излезем от базата с дни. Ами, затова снимаме сега. Набързо уж, в движение, ама малко сме се поувлякли явно, защото като стигаме до Руската рулетка, става безпощадно ясно, че сме пропуснали ниската вода. Вдигащият се прилив е наводнил каменното плажче и е отрязал пътя ни за връщане.

Ей затова на стената в общото помещение до ежедневната метеорологична сводка виси и графикът на приливите и отливите. И всеки трябва да си направи простата сметка, в колко часа да се върне, за да може да мине по плитчините около скалата Грийнпийс. Ако не можеш да смяташ, или си се заплесвал по леопардови тюлени ти остава да избираш между две опции: чакаш търпеливо още осем часа водата да се дръпне достатъчно, за да минеш по брега (ама това са осем гладни и студени часа) или изоставяш бреговата ивица, изкатерваш се по козирката на снега и минаваш по ледника. С Иглика само се споглеждаме и се разбираме без думи, че и двете сме намръзнали и гладни, така че ще катерим. Срам ни е да си признаем пред Данчо, че не сме стигнали навреме, въпреки тържествените обещания, затова включваме радиостанцията на подслушване (да чуем, ако ни търсят), но пазим радиомълчание и поемаме нагоре по вертикалната снежна стена.

Не е много трудно, въпреки че Иглика е помъкнала чанта с фото-обективи и камери, по-голяма от нея самата. Обаче фотографката е типичен Наполеон в женски вариант – дребна и инат, влачи си сама чантите, не дава да й помагам. Изкатерваме се по снежната козирка и намираме лесно пътеката по леда. Прясно отъпкана вчера от друга групичка заплеснали се фотографи и телевизионери, които пропуснаха отлива. На тях Данчо им се кара и изпрати моторна шейна да ги спасява. Ние се надяваме да успеем да се приберем без спасителни акции.

От по-високата точка се вижда ясно как заплашително е надвиснал над брега ледът на „Руската ролетка“ – така българските антарктици наричат каменния плаж, където тежка ледена козирка е увиснала над проходимата ивица и даже се е пропукала и буквално виси на магия. Няколко тона лед и сняг могат да се сринат по всяко време и да затрупат пешеходците, дръзнали да се разхождат отдолу. Особено пък в топло и слънчево време като днес. А, ние уж бързахме, за да не прекарваме излишно дълго време в опасната зона, ама хем пък и се изкушавахме да снимаме надипления многопластов лед над главите си, та се помотахме там – и на отиване и на връщане.

Снегът е дълбок и омекнал, пропадаме до коляно на всяка крачка, но напредваме и скоро сме вече на Българския плаж. Така добре загряти от упражнението, че разкопчаваме якетата въпреки студения вятър. Връщаме се в общото помещение с мокри крака – газили сме хем в океана, хем в дълбок сняг, хем в плитката лагуна пред базата – но без да се издаваме за преживените приключения. Оставяме радиостанцията тихомълком на мястото й в зарядното гнездо, и ни лук яли, ни лук мирисали се завираме в кухнята да си правим чай.

Докато се постоплим и дошло време за вечеря. Не че по нещо личи. Ако часовникът не показваше девет нямаше и през ум да ми мине, че е вечер – през големия панорамен прозорец, наричан галено Телевизора, светлее и искри на слънцето все тъй ярък дългият антарктически ден. Още един от онези редки, щедри на багри и топлина дни, които на практика ми съсипват леденото приключение – кой ще ми повярва, че тия цветни, ярки снимки са правени в Антарктика?

 

след като става дума за фото-разходка?
Както и в предишни постове, хвърлих едно око.
По-интересно ще е да има снимки, а не описания на снимки.