Равномерно сиво небе е прихлупило ниско оловносивата кръгла тава на морето. Млечна мъглявост размазва хоризонта и елиминира всякакво усещане за перспектива, мащаб и дълбочина. Светът е сив, плосък, еднообразен и празен. Студен, неподвижен, безмълвен, подгизнал от вселенска самота и безнадеждност. Прелитат случайни снежинки и свиреп вятър брули неспирно, колкото да ни напомня, че винаги може да стане и много по-зле.
Унесена в подобни радостни мисли и оптимизъм се взирам в мъглявината на мирозданието, и се чудя за кой ли път как за бога се озовах тук, и какво всъщност правя в безвремието отвъд края на света. Мирозданието, трябва да му призная, е добър слушател. Малко интровертен тип. Ще рече – не обелва нито дума. Само разпорваните от острия кил на кораба вълни се хлъзгат с монотонен плясък и шъшнене, колкото да подчертават тишината. И болезнената липса на отговори. Е, който иска отговори да ходи да си говори с екстроверти, нали така. Южният океан не изглежда да е от тях.
Докато се взирам невиждащо, от далечната сивота на хоризонта се отделя бял геометричен силует. Нараства стремително и скоро преминава достолепно, бавно, тържествено край оранжевия борд на „Хесперидес“. Айсберг! Първата ми среща с представител на Леденото царство. Голям. Синкаво-бял. Табуларен. Невъзмутим и недосегаем. За разлика от мен не показва никакви емоции от срещата ни. Още един интроверт! Обаче, кой каза че мирозданието не предлагало отговори? Ето го! Отговорът на всичките ми въпроси. Красив и величествен.
Изпращам го дълго с поглед и лудешко щракане на фотоапарата, до пълно замръзване на пръстите и носа ми. И чак тогава забелязвам друг неясен, почти невидим силует, скрит в сивата мъгла отляво. Призрачно видение на художник-кубист. Огромна белезникава квадратична ледена крепост, стаена в млякото на хоризонта. Някак мрачна и заплашителна в тайното си убежище. Дебнещият в мъглата айсберг е много по-голям от моя пръв познайник. По-внушителен. И по-строг. Прикрит в сенките на мрачното небе. Като страж на пост в сенките на крепостта. Като крайъгълен камък на царството на ледовете. Малко злокобен в потайната си доба. Но вместо да ме респектира ме хвърля в екстатичен възторг. Вече съм в Антарктика! В Антарктика-а-а-а!! Замръзналото ми лице се начупва в огро-о-омна усмивка.
И не съм само аз, де. Всички антарктически девственици на борда ахкаме и хипервентилираме от възторг и възхита пред неземната синкава хубост на плаващата планина. Сравняваме снимките си, кой е хванал по-добър нюанс на синьото в цепнатините на леда, кой го е заснел с по-голямо увеличение, от друг ракурс. Голямо вълнение и захлас. Това със сигурност е най-сниманият айсберг в южното полукълбо. И най-фейсбук-публикуваният. И най-възторжено одумваният. Преди да се усетим и вече създадохме нова „най“ категория, с която Антарктика да бие света.
Няколко часа по-късно сме вече стари, обръгнали ловци на айсберги. Само изрядко благоволяваме да вдигнем обектива пред очите си. Мълчаливо, с професионално калкулирана пестеливост на кадрите. Никакви шумни възторзи, хилене и хипервентилиране. Оранжевото корабче си пробива път сред шпалир от бели крепости, пирамиди, хълмове, скулптори, разцепени грамади, по-малки изваяни форми, острови от сняг и лед. Тук една полегнала наковалня от искрящо-бяла стомана, там – торта с лазурно-синя глазура, до нея – куца маса, потънала наполовина в оловната вода. После изваян леден лебед и плуваща по гръб бяла мечка, топки сметана в сивия чай, и огромна порцеланова чаша на парчета, плацикащи се мързеливо наоколо. Странна е човешката природа. Нелогична. И непоследователна. Въпреки невероятните форми и цветове сега вече никой не ахка и изобилието от дефилиращи ледени грамади скоро ни отегчава. Даже аз изоставям екзистенциалните въпроси на мирозданието и се прибирам вътре на топло да размразявам носа и пръстите си с червеното вино, което испанските ни домакини сервират заедно с обяда.
Дните по тези ширини са дълги. Макар и мрачни. Перлена светлина сияе още дълго на хоризонта, в тясната ивица между тъмното облачно небе и тъмно-сивото море. Остри черни силуети започват да изплуват от мъглата и да се конкурират с белите. Контрастни, стръмни, с неочаквани форми. Но по-големи. И абсолютно неподвижни. Островчета от групата на Южните Шетланди.
В 6 вечерта пускаме котва в залива Максуел на остров Кинг Джордж. Най-гъсто заселената територия в Антарктика. Тук са чилийската, руската, китайската, уругвайската, полската, британската, южнокорейската, еквадорската, перуанската, намислете-си-произволна-държава бази. Тук Русия граничи с Чили. Деца ходят на училище. Плуват в покрития басейн. Свещеници отслужват сватбени ритуали. Дори „Металика“ правиха концерт на аржентинската база „Карлини“.
От кораба чилийската база и селище изглеждат като спретнато подредена редица от правоъгълни бараки с червени покриви. До тях са няколкото светли правоъгълника на руската база, а на малка височинка вдясно се тъмнее в памука на мъглата изящният и изненадващ силует на миниатюрен православен храм. Деликатен и някак не на място сред свирепата черно-бяла грамада на оглозганата от стихиите суша.
Гледката е натрошена, разхвърляна, неугледна, като черни развалени зъби в устата на зла вещица. Сякаш природата не си е направила труда да разтреби и постегне този далечен, забравен от бог и хората ъгъл. Студен, мрачен, хаотичен, скрит от погледите. Килер за непотребен камънак и лед. В съседния залив се червенееят оптмистично постройките на китайската база Грейт Уол (Великата стена). Тук буквално във всеки залив има следи от човешко присъствие.
Вятърът е станал още по-непрощаващо студен, снегът драска гъсти хоризонтални щрихи и мъглата се спуска все по-ниско, обричайки фотографските ни напъни на тотален провал. Светът вече не полага дори минималното усилие да изглежда поне черно-бял, а е станал просто еднообразно сив. Сбогуваме се на палубата с чилийските учени и испанската режисьорка, които слизат на Кинг Джордж. И се прибираме бързо-бързо с червени носове, замръзнали лица и безчувствени пръсти да се хвалим един на друг кой е хванал по-успешен кадър на черен камък или червена барака.
