„Това е последното велико пътешествие останало за човека.“
„Ние всички си имаме своя Бял Юг.“
Сър Ърнест Шакълтън
За разлика от другите идеализирани, неопетнени, герои-икони на Антарктида образът на Шакълтън е много по-грешен, по-човешки, по-близък. Той пие много, пуши много, измисля всевъзможни и не особено успешни финансови схеми, дължи купища пари, има недискретни любовни афери с омъжени жени, авантюрист и опортюнист, честолюбив, но лоялен към хората си, жизнерадостен, с чувство за хумор, с всички противоречия и многопластовост на истински жив човек. Средностатистически гражданин и герой по неволя. Просто един от нас. Затова е и най-обичаният от цялата легендарна плеяда антарктически герои на Епохата на героизма.
Участник в първата експедиция на Скот през 1901-04, когато спречвания с лидера и последвалото му отпращане у дома по здравословни причини поставят началото на дългогодишно съперничество между двамата. През 1908-09 година експедицията на Ърнест Шакълтън с кораба „Нимрод“ намира (тогавашния) Южния магнитен полюс, изкачва за първи път връх Еребус, достига най-близо до Южния полюс от всички живи същества на планетата – на 179 километра, и открива за бъдещите покорители на полюса (експедицията на Скот) маршрута през ледника Биърдмор. Едно пътешествие, което ще остане в историята като „Най-далечният Юг“. Целта му бил разбира се Южният полюс. Но...
Лошото време и здравомислието на Шакълтън ги принуждава да се върнат. Решението на Шакълтън да се откаже от покоряването на полюса, когато са толкова близо, на една ръка разстояние е едно от най-трудните и най-мъдрите в антарктическата история. И до днес се цитира в учебници и лекции по мениджмънт. Самият Амундсен бил силно впечатлен. В една от по-късните си книги той пише: “Името на Шакълтън ще остане завинаги изписано с огнени букви в историята на Антарктида.“
В Англия Шакълтън е посрещнат като национален герой и неговата популярност може да се сравни само със славата на Фритьоф Нансен след дрейфа на "Фрам" през Северния ледовит океан. Блестящите лекции, които изнася в много страни на Европа и Америка, и популярната му книга "The heart of the Antarctic" ("Сърцето на Антарктика" – не е превеждана на български език) го правят любимец на медиите и широката общественост. (И му позволяват да изплати дълговете, натрупани покрай подготовката на експедицията.)
След като Амундсен и Скот го изпреварват и покоряват успешно Южния полюс, Шакълтън има нова, оригинална и още по-грандиозна идея – с помощта на два кораба и два екипа да прекоси с шейни целия континент Антарктида, не просто някакъв си полюс. Едната група ще тръгне от море Уедъл, а другата – от ледения шелф Рос (от другата страна на континента) и ще остави депа с припаси за експедицията. Начинанието е наречено без излишна скромност Имперска Трансантарктическа експедиция. Спасителната акция проведена от Шакълтън за извеждането на екипажа му от Антарктика е вероятно най-епичната и най-героичната в цялата антарктическа Героична епоха.
Легендата разказва (и до днес никой не е успял да намери доказателства, че такова съобщение наистина е било публикувано), че за да събере екипаж за експедицията Шакълтън публикува в пресата следното съобщение, побрало в себе си цялата романтика и смисъл на Героичната епоха:
“Търсят се мъже за за опасно пътуване. Ниско заплащане, свиреп студ, дълги часове на пълна тъмнина. Безопасното завръщане е съмнително. Почести и признания в случай на успех.“
Кой, кажете ми кой би могъл да устои на такова предложение??! Чие сърце не се разтуптява развълнувано пред обещанията за свиреп студ и съмнително завръщане? Кой не си е мечтал за зле платени приключения в пълна тъмнина? Признания? Пфю! Не признанията и успеха, а предизвикателството и трудностите блазнят хората. Или поне някои хора. Много хора. Както ще се окаже.
5000 души отговарят на обявата! От тях Шакълтън избира 28. Добавя 69 кучета и една котка – мисис Чипи, домашен любимец на корабния дърводелец, и корабът „Endurance” потегля от Лондон на 1-ви Август 1914-та година. Три дни преди Великобритания да обяви война на Германия.
Случват много лошо време. Безпрецедентен паков лед заклещва кораба в море Уедъл „като бадем в шоколадово блокче“. Вече могат да видят брега, когато дрейфуващият лед ги завлича обратно на север. За втори път Шакълтън е на една ръка разстояние от целта си, но Антарктида му я отмъква под носа. Дразнещо. С насмешка. Безпомощна пред стихията на леда експедицията презимува на борда, но пукането на пролетните ледове смазва и в крайна сметка потопява кораба, принуждавайки екипажа да го напусне и потърси спасение на един от малките острови в Южния океан.
Шакълтън мъжествено приема поражението си – грандиозната му трансантарктическа експедиция няма да се състои. Но не губи време да се самосъжалява и вайка. Бързо, без минутно колебание променя приоритетите си. От този момент нататък той ще посвети всеки ден, всеки час, всеки миг от живота си на новата цел - благополучното завръщане на целия екипаж. Както признава в книгата си по-късно: „Ако дори един човек беше загинал щях да се чувствам като убиец.“
Екипажът получава нареждане да напусне кораба. Първо пеша, а след като стигат до свободна от лед вода, с три спасителни лодки се добират до близкия остров Елефант. Но надежда за спасение няма, защото никой не знае, че са там и никой не идва по тези ширини на света. Истината е, че по това време в Европа отдавна са приели за факт, че експедицията е загинала. И светът се вълнува от съвсе-е-ем други неща. Вихри се най-страшната война в историята. Великата война. Която по-късно ще наречем Първата световна.
Решението е очевидно, някой трябва да иде до най-близкото населено място да търси помощ. Основната група остава във временен заслон на острова, докато Шакълтън и петима моряци поемат през ледените води на най-опасния и най-смъртоносен океан в света на борда на малка спасителна лодчица към отдалеченият на 1500 километра остров Южна Джорджия. С абсурдното намерение да се опитат да намерят целогодишната китоловна база там. И евентуално с помощта на китоловците да и някой техен кораб да спасят корабокрушенците на остров Елефант.
За всички е ясно, че вероятността да стигнат живи и да уцелят въпросното малко островче, разполагайки само с един компас (за който знаят, че е дефектен и не може да се разчита на показанията му) без съвременни навигационни средства, на борда на разнебитена течаща черупка (чиито уплътнения са подсилили с рисувателните бои на един от членовете на експедицията), с минимално количество храна, с перманентно мокри замръзнали дрехи (всяка втора вълна ги залива през ниските бордове на лодчицата и лед покрива бордовете) в нечовешките плавателни условия на Южния океан е по-малка от нищожна. Самоубийствена е къде по-добро описание. Безнадеждна е много по-близко до истината.
Но енергията и целеустремеността на Шакълтън са заразителни. Мъжете се подчиняват на неугасващата сила на духа му. Чудодейно, те успяват. С неистово усилие на волята и духа. Не само че уцелват метафоричното игленото ухо (въпреки разваления компас, облачността и високите вълни), но макар и жестоко отпаднали и изтощени, стигат в пълен състав, без жертви. За сега. Обаче ...
от грешната страна на острова ... Колко жестока и коварна е съдбата понякога. Зла и присмехулна. Безжалостна.
Шакълтън не се мае, оставя абсолютно изтощените си, на края на силите им спътници да чакат на брега и поема с двамата най-издържливи на пеши поход в зимни антарктически условия (разбирай в абсолютна тъмнина и зверски студ) през планинската верига в центъра на острова, никога не прекосявана преди. Без никаква екипировка. Мокри, гладни, неспали със седмици. След 36-часов неописуем преход през бурята, отново по чудо намират и пристигат в зазимената за тъмния сезон станция. При вида им двама от младите китоловци се разбягват в непресторен ужас, а възрастният управител на станцията, който е срещал и се познава с Шакълтън не успява изобщо да го разпознае. Обръгналите на какви ли не изпитания и видели много страхотии норвежки китоловци, те самите от кол и въже, олицетворение на мъжественост и издържливост, слушат с нескрито изумление и възхищение историята на тримата призраци, изплували от ледената антарктическата тъма.
Първите думи, които Шакълтън изговаря след като не е срещал хора от външния свят повече от 17 месеца са: “Аз съм Шакълтън. Кога свърши войната?“ (Поредна илюстрация колко далечни и неадекватни са проблемите на останалата част от света там долу, в царството на вечния лед. Шакълтън и другарите му, напуснали Лондон преди две години няма как да знаят, че войната не само, че не е свършила, ами тепърва се развихря.)
Отново правя важна уговорка тук – краткият ми сбит преразказ не предава и една хилядна от красотата, героизма и величието на експедицията. За всички, които искат да научат повече препоръчвам книгата на самия Шакълтън „Юг“ (“South” - не е превеждана нa български) или тази на Алфред Лансинг „Endurance” (има я в превод на руски: „Лидерство во льдах. Антарктическая одиссея Шеклтона”)
С епичното пътуване, изключителни лидерски качества и невероятния си оптимизъм Шакълтън успява да спаси всички членове на експедицията и да остане в историята като човек с невероятно самообладание и харизма, делничен герой, който в най-тъмния час не престава да вдъхва кураж на спътниците си, неподражаем лидер, пример за много бъдещи поколения антарктици и изследователи. Умира през 1922-ра година от сърдечен удар на остров Южна Джорджия, отново на път за Антарктида и по желание на съпругата му е погребан там, на същия остров, който ги спасява през 1916-та. Оставя купища дългове след смъртта си (подобно на много други покорители и изследователи на Антарктида). И много, много слава. Последното изречение в корабния му дневник разкрива романтична, поетична душа, скрита зад мъжествеността, решителността и прагматизма: „В сгъставящия се здрач видях звезда да виси, като скъпоценност над залива.“
Апсли Чери-Гарард, участник в експедицията на Скот, чиято книга „Най-ужасното пътуване на света“ е непреходна световна класика вече повече от столетие, прави прословутото си обобщение, цитирано в абсолютно всяка книга и статия за покоряването на Южния континент (тази няма как да прави изключение):
„За организацията на научна експедиция, дайте ми Скот; за зимен преход – Уилсън; за бърз набег до полюса и обратно – Амундсен; но ако се случи да съм попаднал в дяволска дупка и търся начин да изляза – дайте ми Шакълтън, всеки път.“
